Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Русе, 23.09.2010 г.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – РУСЕ, в открито съдебно заседание на осми септември през две хиляди и десета година в състав:
Председател: ЕЛГА ЦОНЕВА
Членове: СВИЛЕНА ПРОДАНОВА и ЙЪЛДЪЗ АГУШ
при секретаря БИСЕРКА ВАСИЛЕВА в присъствието на прокурор СТИЛИЯН ГРОЗЕВ като разгледа докладваното от съдия АГУШ касационно административно-наказателно дело № 236 по описа за 2010 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.63 ал.1 изр.2 ЗАНН във вр.с чл. 208 и сл. от АПК.
Постъпила е частна жалба от В.Д.Д. срещу разпореждане № 1535/11.05.2010г., постановено по НАХД № 1076/2010г. на РРС, с което е прекратено производството по делото, поради недопустимост на жалбата.
Развиват се съображения, че обжалваното разпореждане е незаконосъобразно. Претендира се отмяната на разпореждането и връщане на делото на РРС за продължаване на процесуалните действия.
Ответникът по частната жалба – ПП при ОД на МВР Русе, не изпраща процесуален представител и не взема становище по жалбата.
Представителят на Окръжна прокуратура Русе дава становище, че разпореждането на РРС е правилно и законосъобразно.
Съдът, като прецени становищата на страните, събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
Частната жалба е подадена в законния срок, от лице с правен интерес, отговаря на формалните изисквания на закона и е процесуално допустима.
С обжалваното разпореждане № 1535/11.05.2010г., постановено по НАХД № 1076/2010г. на РРС, е прекратено производството по делото, поради недопустимост на жалбата.
В мотивите на оспореното разпореждане РРС е приел, че е подадена жалба срещу наказателно постановление № ПП-РРП-0014/01.04.2010г., издадено от Началника на сектор ПП-КАТ на ОД на МВР Русе, с което на основание чл.179, ал.1, т.5 от ЗДвП, на В.Д.Д. е наложено наказание глоба в размер на 50.00лв. РРС е изложил мотиви, че съгласно чл.189, ал.5 от ЗДвП наказателни постановления като процесното не подлежат на обжалване, тъй като не подлежат на обжалване наказателни постановления, с които е наложена глоба до 50 лв. включително.
Жалбата срещу наказателното постановление била подадена от лице без право на жалба, поради което жалбата е върната на В.Д.Д. и производството по делото е прекратено.
Съдът, при така установените факти, прави следните правни изводи:
Европейската Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС – Конвенцията) е ратифицирана от Република България и същата е в сила за нея от 07.09.1992г., като съгласно правните норми на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България тя е част от вътрешното ни право и има предимство пред нормите на националното ни право.
Това действие на този международен акт е непосредствено.
Ноторно известен е факта, че считано от 01.01.2007г. Република България е част от ЕС и от момента на присъединяването й действащото общностно право (понастоящем съюзно право) – първично и вторично законодателство, също става приложимо за България, нейните институции, физически и юридически лица.
Юридически задължително за Българската държава е и правото създадено след присъединяването на страната ни.
Част от първичното право на Европейския съюз е и Хартата на основните права на Европейския съюз, приложение на Лисабонския договор от 01.12.2009г. Договорът от Лисабон е ратифициран от 40-то Народно събрание със закон, приет на 21 март 2008г. Законът за ратифициране е обнародван в ДВ, бр.36 от 04.04.2008г. и е влязъл в сила за Република България, считано на 01.12.2009г., с което са изпълнени изискванията на чл.5, ал.4 от Конституцията на РБългария.
Съгласно чл.120, ал.1 от Конституцията съдът осъществява контрол за законност на актовете и действията на административните органи. В чл.120, ал.2 от Конституцията държавата гарантира право на всеки гражданин и всяко юридическо лице /ЮЛ/ да обжалва всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон. Наказателното постановление по своята правна същност е правораздавателен акт, а не административен такъв. С него се ангажира административно-наказателната отговорност на различните частни правни субекти за извършени от тях административни нарушения. В този смисъл се касае за едно „наказателно обвинение” на административен орган, овластен с това правомощие от закона.
Касационният съд на първо място приема, че е налице несъответствие на чл.189, ал.5 от ЗДвП с нормата на чл.6, т.1 от ЕКЗПЧОС.
Съгласно тази норма "всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд”. Разпоредбата на чл.6, т.1 е общо приложима, т.е. важи за всички производства, за разлика от т.2-3, които са с изключителна насоченост и приложимост в наказателните производства.
Съдът по правата на човека в Страсбург вече е имал възможността да се произнесе по конкретен казус – предвидена съдебна необжалваемост на наказателно постановление. За да се мотивира приложимост на нормата на чл.6, т.1 от Конвенцията, трябва да се установи наличието на нейните предпоставки.
На първо място се изисква наличието на някакво право. Не е спорно, че в административно-наказателното производство органът разполага с известна свобода (властта) да изгражда своето решение (за санкцията) спрямо засегнатото лице. Когато обаче то бъде постановено, следва всяко лице, засегнато от него, да има законовите и фактически гаранции да поиска извършването на контрол върху този акт пред съдебен орган, като се отговори от съда дали актът на администрацията е постановен при спазване на установени законови рамки. Свободата да се взема решение от администрацията, още повече такова, което е и правораздавателно по своя характер, не може да е неограничена, най-малкото тя следва да се подчинява на основните и общоприети административни принципи.
Предвид изложеното, когато възникне юридически спор относно такова право с твърдение за неговото нарушение и с твърдение за неправомерност на това нарушение, следва той да се разрешава в контекста на чл.6, т.1 от ЕКЗПЧОС. Тази норма е приложима при породен спор между граждани (лица) и държавни органи, когато е налице „наказателно обвинение”.
Това понятие “наказателно обвинение” в практиката на Европейския съд по правата на човека има едно по-широко тълкуване. Съдът в Страсбург приема, че чл.6, т.1 от Конвенцията е приложима и по отношение на административните нарушение, когато за тях има предвидени финансови санкции и те са наказателни по своя характер, каквито са например глобите и лишаването от права.
Това превръща тези санкции в „наказателни”, а от там производството по техния контрол се приема, че има „наказателен” характер по см. на нормата, респ. подлежи на съдебен контрол.
Така напр. в делото Лауко срещу Словакия, (Lauko v. Slovakia) с решение от 2.09.1998г. ЕСПЧ се е занимавал непосредствено и се е произнесъл по въпроса дали наказание, наложено по силата на едно наказателно постановление се обхваща от понятието „наказателно обвинение” по см. на Конвенцията. В цитираното решение се мотивира следното: „за да се определи дали едно обвинение следва да се квалифицира като "наказателно" за целите на Конвенцията, първото нещо, което трябва да се види, е дали разпоредбата, дефинираща нарушението, представлява част от наказателното право според правната система на държавата – ответник; след това трябва да се изследва характера на нарушението, а накрая и характера и тежестта на наказанието, което може да бъде наложено на лицето….”. В т.57 от решението се казва: „….за да се приложи чл.6 по силата на думите "наказателно обвинение", достатъчно е въпросното нарушение, по своя характер, да е "наказателно" от гледна точка на Конвенцията или да води до такива санкции за извършителя, които, по своя характер и степен на тежест, принадлежат като цяло към "наказателната" сфера (вж. решението по делото Луц срещу Германия (Lutz v. Germany) от 25 август 1987 г.) и „….в обобщение, общият характер на правната норма, нарушена от жалбоподателя, заедно с възпиращата и наказателна цел на наложеното му наказание, в достатъчна степен показват, че по смисъла на чл. 6 от Конвенцията, въпросното обвинение е наказателно по естеството си (т.58).
Заключението на съда в т.59 е че „в светлината на гореизложеното, Съдът счита, че чл.6, т.1 е приложим в настоящия случай” и „при все, че да се възложи на административните власти да преследват и наказват по-леките правонарушения не противоречи на нормите на Конвенцията, следва да се подчертае, че засегнатото лице трябва да има възможност да обжалва всяко постановено срещу него решение пред съд, който предлага гаранциите на член 6”.
Когато се установи приложимост на чл.6 от Конвенцията, същият гарантира на всяко лице правото на „….гледане на неговото дело ……от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона” (вж. ЕКЗПЧОС).
Всъщност това е „правото на достъп до съд”. Под съд, се разбира принципно орган, който има широките правомощия да постановява задължителни решения по поставените пред него въпроси, който, дори да не е част от обичаен съдебен механизъм на дадената държава, трябва да е извън (независим) от изпълнителната власт.
По изложените съображения, следва правният извод, че когато един административно-наказващ орган, постановява дадено решение и с него значително влияе върху правната сфера на частните субекти, вкл. и когато налага финансова санкция, той не може да бъде единствен коректив на това решение. Смисълът на чл.6 от ЕКЗПЧОС е именно в това – когато има такова засягане на частни права от решение на държавен орган, засегнатото лице да има гарантираното право да иска, породеният правен спор относно това засягане, да бъде разрешен в разумен срок от независим и безпристрастен съд. Нещо повече това право на достъп до съд не трябва да бъде ограничавано от каквито и да е необосновани правни или практически пречки.
В този смисъл следва да се приеме, че оспореното пред касационния съд разпореждане на РРС, е постановено в нарушение на разпоредба от международно правен акт, който има превес над националното ни законодателство и съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията е приложим.
По силата на чл.13, абзац първи от Конвенцията "всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази Конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти".
Съдът в Страсбург в своите решения приема също, че всяко ограничение на правото на съд, каквото безспорно е това, което е регламентирано в чл.189, ал.5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) , трябва да има своя законова цел и да бъде пропорционално на нея.
Хартата на основните права на Европейския съюз, приложение на Лисабонския договор за функционирането на ЕС (в сила от 01.12.2009г.), дава още по-широка защита, като засилва гаранциите за зачитане и съблюдаване на същите. Съгласно Хартата всяко ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от Хартата, трябва да бъде: предвидено в закон от вътрешното право на държавата – членка и да зачита основното съдържание на същите права и свободи. При спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани само, ако са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора. За да има спазване на принципа на пропорционалност, не трябва „пречката” да засяга права и законни интереси на лицата в по-голяма степен от необходимото за постигане на целта, която го налага, а също така и ако целта може да се постигне чрез по-благоприятна мярка за лицата – да се приложи тя.
Признатите от Съюза цели от общ интерес са напр. тези за защита на националната сигурност, обществения ред или обществено здраве), както и ограничението, което се налага, да е продиктувано от необходимостта да се защитят правата на други хора.
Следва да се подчертае и факта, че нормата на чл.189, ал.5 от ЗДвП е в противоречие не само на международно-правен акт, част от вътрешното ни право, но и на първично общностно право (вж. Хартата на основните права на ЕС и Договора за функциониране на ЕС). С въведеното в специалния закон ограничение на правото на жалба против НП, постановяващо административна санкция „глоба” под определен имуществен праг, се нарушава принципа на пропорционалността, който е основен принцип, заложен в Договора за функциониране на ЕС.
Националният законодател фиксира определен размер на необжалваемите минимуми за наложените санкции, без по какъвто и да е никакъв начин да сочи с какво се оправдава тази правна пречка, в защитата на какви други права са обосновава тя, за да се преценява дали тя е предвидена именно при съблюдаване принципа на пропорционалността.
В установената своя практика Съдът в Люксембург приема, че „основните права са неразделна част от общите правни принципи, които съюзът защитава и че в това отношение той следва конституционните традиции на държавите членки, а също така и указанията, които се съдържат в международните инструменти за защита на човешките права, за създаването на които държавите -членки са сътрудничели или към които са се присъединили.
Конвенцията в този контекст придобива особено значение (така напр. т.71 от решение от 12.06.2003г. по д.С-112/00 Шмидберген против правителството на Република Австрия). По долу в решението (т.81-82) съдът доразвива в мотивите си предпоставките, при които една законодателна пречка, създадена от държава-членка, може да бъде оправдана от гледна точка на общностното право и принципа на пропорционалността-извършен справедлив баланс между двете конкуриращи се права (интереси), както и дали ограничението на обема на едното право е пропорционално на преследваната от закона (ЗДвП) цел.
Законовото ограничение на правото на жалба, регламентирано в чл.189, ал.5 от ЗДвП, безспорно ограничава ефективното и надлежно упражняване на международно признатото право на справедлив съдебен процес от безпристрастен съд, като е в нарушение и на акт на общностното право (ДФЕС и Хартата на основните права на ЕС).
Предвид непосредственото действие на разпоредбите на ЕКЗПЧОС (аргумент от чл.5, ал.4 от Конституцията), както и принципа за „директния ефект” на нормите на общностното право, всеки гражданин може да се позовава на тях пред националните юрисдикции и да иска тяхното прилагане. Най-прекият път за прилагане на правото на ЕС, когато същото е ясно и безпротиворечиво, е правораздаването от националните юрисдикции, по повод на отнесен до тях правен спор.
По изложените съображения частната жалба е основателна, а обжалваното разпореждане като незаконосъобразно поради противоречие с норма от международен характер и общностното право на ЕС следва да бъде отменено, като делото се върне на РРС за разглеждане по същество.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ разпореждане № 1535/11.05.2010г., постановено по НАХД № 1076/2010г. на РРС. ВРЪЩА делото на Русенски районен съд за продължаване на процесуалните действия.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
